"Без нея", Рей Клууни

Началото на книгата прави една много бърза и кратка ретроспекция на това, което се случва в  „Отива една жена при лекаря“. „Без нея“ е нейното продължение и независимо от напомнянето на историята, не би била добра идея да се прочете, без да е четена първата книга.
Ако, обаче, сте очаквали сълзлива, сантиментална история за това колко му е мъчно на Стейн след смъртта на Кармен, колко страда и как това е променило изцяло начина му на мислене и на живот или как се е отдал на дъщеричката си, ще останете разочаровани. Все пак това е Стейн. Човекът с монофобията.
Така че книгата започва със стремглавото спускане на един вдовец по пързалката на удоволствията, неангажираността, многото лесни и еднодневни връзки /ако това изобщо могат да бъдат наречени „връзки‘/, дрогата и безкрайния купон. Не знам защо, но аз очаквах, че Стейн ще задълбочи отношенията си с Роуз, при която търси спасение, когато жена му е много зле и той не издържа на напрежението. Очаквах, че тя не е просто място за бягство, а намерено ново ниво на контакт. Мислех си, че ще разбере къде е бъркал с Кармен и ще ѝ се реваншира във връзката си с Роуз. Само че става точно обратното, Стейн се отегчава и бяга от тази любов. Честно, не знам как Роуз изобщо може да обича такъв егоист. Или Кармен как го е обичала. Или която и да е друга жена. Мисля си, че трябва да притежаваш почти никакво количество инстинкт за самосъхранение, за да обичаш човек като Стейн. Или изобщо да ти липсва такъв.
До средата книгата е като енциклопедия на разгулния живот.
Имаше един момент, в който си помислих „това или трябва да доведе до някакъв истински катарзис и обрат при него, или трябва да оставя тази книга, защото вече не я разбирам“. Още повече, че присъствието на Луна в живота на Стейн е толкова минимално, че сякаш почти го няма. Тя е отглеждана от приятели, детегледачки, роднини. Аз съм жена и това ми е много трудно да го проумея. За мен присъствието на останалия жив родител до детето, след загубата на другия, е много важно за преодоляване на болката. Но очевидно Стейн не мисли така и се спасява както само той може.

И точно, когато вече си мислех, че четенето на тази книга е загуба на време и Рей Клуун просто е решил да извади повече дивиденти от смъртта на жена си, се случват събитията от 11-ти септември, които правят онзи обрат в историята на Стейн, който дава смисъл на целия му живот. Това е момента, в който той осъзнава, че животът му се е превърнал в нещо като един от тези самолети, забиващи се в кулите-близнаци и че върви към собственото си самоунищожение. Това е момента, в който той осъзнава колко липсва на Луна и как „И ще се грижа добре за дъщеря ти.“ е останала само фраза във времето. Стейн взима крайното решение да зареже всичко и заедно с  дъщеря си  да обиколи Австралия по стъпките на Кармен отпреди брака им. И тук вече историята завива в съвсем друга посока. Макар и бавно, но много успешно, Стейн се превръща в онзи родител, от когото Луна има нужда. Нещо повече, този катарзис води до един самоанализ и той разбира какви са били страховете му през всичките тези години, от какво е бягал, какво е загубил, какво трябва да преодолее. И, за щастие, прави най-добрия избор накрая.
Тази книга разказва историята на една промяна. Разголваща, силна, с много хубаво чувство за хумор, самоирония и истинска откровеност. За Стейн най-добре важи израза, че понякога трябва да стигнеш дъното, за да се оттласнеш и да започнеш да се изкачваш. Аз лично не съм сигурна, че човек като него може да се промени завинаги и той от монофоб да се превърне в моногамен мъж, но при всички случаи вярвам, че всеки може да преосмисли ценностната си система, да пренареди матрицата и да заживее по нов начин.

Силно препоръчвам и двете книги на Рей Клуун, а аз нямам търпение да започна „Помощ, забремених жена си“, когато я намеря.

„Без нея“ на Рей Клуун е на изд. Жанет 45, в превод на Мария Енчева, а корицата е на Райчо Станев.

Ето и малко цитати от книгата :

„Историите в днвеника на Кармен неизменно повличат след себе си и сълзи, но, колкото и да е невъобразимо, точно към това се стремя. Това е плюсът на двете години рак. С Кармен се научихме, че емоциите не са табу. Пренебрегнеш ли ги, след известно време ти се връща тъпкано.“

„Болницата в Ко Самуи се помещава в модерна сграда, която на пръв поглед има доста надежден вид. Най-малкото по-надежден от този на болница „Лукас“. И е бяла. Това дава кураж на гражданина. Болниците трябва да са бели със закон!“

„Откъдето са минали англичани, всичко са окепазили с това ляво движение. Лявото движение е опасно за живота.“

„Един от най-нечовешките начини за събуждане, за които Amnesty International упорито мълчи, е от съня ти да те изтръгне детско гласче, врещящо на сантиметри от ухото ти.“

 "За нула време се оказвам горд собственик на два билета за Captain Nemo Experience. Утре татко и Луна ще могат да видят демо-версията на най-красивите коралови рифове и рибки на света.

Лодка със стъклен под.

Чак тук мога да чуя как в момента амстердамци се заливат от смях.“

„Тук трудно ще се натъкнеш на кръчма, а единствената разлика между тукашните жени и мъже е в брадите, които последните си пускат.“

„И междувременно се стараем да видим това-онова от Австралия, нали така и така сме дошли.

Заедно съставяме списък на животните, които срещаме. В него не липсват и чудновати индивиди. Ами така, де – какъв е тоя мозък, който е измислил кенгуруто, емуто и птицечовката? Създателят трябва зверски да се е отегчавал или най-малкото да е бил на психотропни гъби.“

„McDonalds е магнит за родители с чувство за вина.“

„Днес, десет години по-късном постепенно започвам да разбирам от какво действително ме е било страх.

Изпитвал съм невъобразим страх от любовта.

За пръв път в живота си бях подвластен на жена. Толкова се ужасявах да не изгубя Кармен, че сам направих стъпката към раздялата, - с безбройните си афери с други жени малко по малко разруших любовта. След което просто ми оставаше да дочакам присъдата.

......

Колкото и странно да звучи, трябва да съм благодарен на рака."

"Собствена смърт", Петер Надаш

„Собствена смърт“ е поезия в проза. Едно изследване на разпада на човешкото тяло, разгледано от позицията на езика, семантично поставено в писателска опитност. Това е разказ за началото на края, поднесен с лекотата, която само добрият познавач и преминалият през такъв тип преживяване  може да постигне. Един писател и една смърт. Собствената му смърт. Без тъга, без излишен драматизъм, без преиграване. Философски, но не само, поглед върху механизмите, които крепят човека като личност. Изследване на културологичното, историческото наслагване на опитностите, които го правят част от социума и в същото време съпоставянето с космическо-необяснимото субективно усещане за безкрайност и пълна липса на индивидуалност.
Това не е книга със заплетен сюжет, обрати и преплетени взаимоотношения на герои и в този смисъл едва ли има какво повече да се каже за нея. Но темата, която поставя, е изключително дълбока. Парадоксалното е, че точно вчера М. ми показа ето ТОВА видео, което говори за същите преживявания с други средства. Едва ли има по-голяма неслучайност от това.

„Собствена смърт“  на Петер Надаш е на изд. Алтера, в превод на Николай П. Бойков, а корицата, която много ми харесва с минималистичния си и стилен дизайн е на Капка Кънева.

"Отклонение", Блага Димитрова

Някъде в последните дни преди края на старата година внезапно и неочаквано се отклоняваш от набелязания списък с книги, зарязваш вече започнатите и взимаш „Отклонение“ на Блага Димитрова. Дори и ти не знаеш защо. Като че ли самата книга те повиква и ти се разкрива, за да те научи да се отклоняваш от начертаните пътеки. Започваш я сякаш в нея се съдържа цялата философия на вселената, а всъщност потъваш в (не)позната история. Сблъскваш се с една невъзможна поради времето, предразсъдъците и вироглавата гордост любов. Парадоксалното в цялата история с твоето лично отклонение е, че макар да си поставена в позицията на мъжа във връзката, посредством начина на писане на Блага Димитрова, ти го чувстваш чужд този мъж и през цялото време се идентифицираш с жената. Вероятно в това се състои и изключителността на този роман. Във факта, че всяка жена сякаш води монолог с въображаемия си партньор, а всеки мъж сякаш слуша този монолог. Разказва ти за една младежка любов, избухнала въпреки идеологията или благодарение на нея, на едно полусрутено таванче, в най-бедните години и продължила едва десет откраднати дни. Зависи от възрастта ти дали ще се припознаеш в някой от героите или те ще ти изглеждат чужди. Любовта им те изправя пред онази част от историята на страната ти, която от днешна гледна точка изглежда неразбираема, смешна в своята пропагандна идеология, жестока с осъждането на чувствата и изправянето пред другарския съд, където онези, които нямат смелост, нападат. Едно случайно отклонение 17 години по-късно отново ще ги срещне. Съдбата на главните герои е сякаш предопределена, а на теб така ти се иска да съблекат всички предразсъдъци, с които са се опаковали и да заживеят собствения си живот така, както заслужават. И макар да виждаш, че всичко води до обратното, до последно стискаш палци наум да изберат онова, което от тогавашна гледна точка изглежда безумно смело. И дори повече безумно, отколкото смело.
Чудиш се как до сега не си посягала на книга от тази авторка, която е изпреварила времето си, която пише прямо, която е толкова различна от останалите. Да, гледала си „Лавина“, зачитала си по някоя и друга страница от книгата и все си си мислела, че тя би ти харесала, би я припознала като много „своя“ книга, но кой знае защо така и не си я прочитала. Може би е трябвало да се отклониш в един ветровит декемврийски ден, за да откриеш красотата на писането на Блага Димитрова и да поискаш да събереш цялата ѝ библиография. Поне няма да търсиш в нета дали всичко е преведено на български. А най-хубавото е, че това е една много преиздавана авторка, което показва и колко е добра.

„Отклонение“ на Блага Димитрова е на изд. Хермес, а корицата е на Мариана Кръстева Станкова

И.