петък, 30 декември 2016 г.

"Повелителката на подправките", Читра Дивакаруни





Ако ви се чете топла, човешка история, подправена с много различни аромати, гарнирана с мистични предания, то това е вашата книга. Със сигурност няма да е книгата, която ще промени из основи живота ви, освен, ако не получите внезапен изблик на любов към екзотичните подправки и това не ви доведе до смяна на професионалното ви поприще, но пък може да ви остави приятно чувство за добре прекарано време, особено, ако е на топло, под завивка, с чаша ароматен чай, докато навън фучи вятърът. И още нещо – може да научите много и полезна информация, свързана с Индия. Но за това после.
Накратко историята е следната. На един митичен индийски остров млади послушнички овладяват уменията и силите да боравят с подправките. След ритуално влизане в  пречистващ огън, те стават Повелителки на подправките и биват изпратени на някое далечно кътче на земята, където с помощта на  магии, помагат на сънародниците си да преодолеят проблемите в живота си и да намерят личен баланс. Като индийски ангели хранители, тези безсмъртни магьоснички нямат право да се намесват в събитията и да се сближават прекалено с обикновените хора.  Една от повелителките, Тило, отива с Оукланд, САЩ, където продава подправки в малко магазинче и решава сърдечните проблеми на индийските мигранти, надниквайки в душите им и разбирайки най-големите им болки и терзания. Мила, чувствителна и емоционална, Тило се влюбва в Рейвън, американец, който прозира нейната същност и е изправена пред най-трудния избор – дали да остане безпристрастно помагаща или да се отдаде на чувствата и емоциите, които я връхлитат. Разбира се, няма да кажа какво избира накрая, ще трябва да си я прочетете сами.
И така, оставяйки настрана историята, която, разбира се, е хубава, стигаме до онова, което е ценно в книгата. Всъщност това са две неща. Едното е ПОДПРАВКИТЕ. Дори и да не сте си падали много по готвенето, след тази книга ще ви се прииска да си имате хиляди бурканчета, шишенца, чекмедженца, малки торбички с всички съществуващи подправки на земята. Толкова ароматно са описани, толкова вкусно поднесени, че няма как да не се влюбите в тях. Ще ви се прииска да сбъднете най-съкровените си желания, забърквайки нещо вкусно и подправяйки го с нещо екзотично. Дори и самите имена на подправките звучат магично – шафран, кориандър, куркума, джинджифил...
Второто ценно в книгата е ... преводът. Сега ще отворя една скоба. Пристрастна съм към преводачката, защото я познавам  и съм абсолютно субективна. Обаче няма как да не съм, при положение, че бележките под линия ме пренасят в един различен свят, изпълнен с култура, история, традиции и поверия. Харесва ми това, че преводачката си е направила труда да обясни всяка чужда дума и да ни преведе през историята така, че да я съпреживеем.
За съжаление книгата е с ичерпан тираж, но ако я намерите в някоя библиотека или я вземете назаем от приятел, това е изключително подходяща книга за почивните дни и аз горещо я препоръчвам.
„Повелителката на подправките“ на Читра Дивакаруни е на изд. Кръгозор, в превод на Паулина Мичева, а корицата е на самото издателство и ще кажа само, че не е лоша, но не е любимата ми корица.
И.

сряда, 28 декември 2016 г.

"Писма от Дядо Коледа", Дж.Р.Р.Толкин



Има два начина да получиш желания коледен подарък. Първият е да напишеш писмо до дядо Коледа и да се надяваш той да го получи, уважи и да ти изпълни желанието. А вторият е да помрънкаш пред правилния човек. Аз съм овладяла до съвършенство втория.  Така че, когато видях и пожелах тази книга за подарък, просто насочих мрънкането си в правилната посока. И сестра ми ми я подари. :) Нямах търпение да прочета писмата, които дядо Коледа е пращал на децата на Толкин. Той винаги е писал и на моите деца, но никога не се е сещал да им описва приключенията си, камо ли пък да им рисува картинки.
Книгата е великолепна! Толкова красиво поднесени истории за деца с красиво нарисувани рисунки, че ти се иска да си дете на Дж.Р.Р.Толкин. И да чакаш трепетно какво тази Коледа ще има в писмото.  Да прочетеш за поредното приключение на Северния полюс. Много симпатичен образ е и Полярния мечок, който все прави някакви глупости, но затова пък е абсолютно честолюбив и се обижда лесно.
Страхотно е, че са отпечатани оригиналните писма с почерка на Толкин, опс на Дядо Коледа и Полярния мечок, исках да кажа. Бих се радвала, ако са по-голям размер, .т.е. ако цялата книга е по-голям формат. Защото така биха се виждали детайлите в картинките много по-добре. Зная, че това би оскъпило книгата, но аз лично бих платила по-висока цена, само за да виждам по-добре или да мога спокойно да прочета ситния почерк в някое писмо.  Сега на места ми трябва лупа. Мисля, че това е единственият недостатък на книгата.
Надявам се децата ми да проявят снизхождение към дядо Коледа за семплите писма, които са получавали през годините, без нито едно приключение или рисунка. Все пак важното е, че поне им е писал. Също така се надявам да ми простят, че тази Коледа аз получавам цял подвързан том с писма. Вярно, не са адресирани до мен, но честно казано, докато ги четях, се почувствах като малко дете, въвлечено във фантазията на необикновения старец и неговия помощник - мечока.
Ако се колебаете какво да изберете за подарък, мисля, че тази книга е страхотно решение! Но и без специален повод е чудесен жест! И със сигурност не е само за деца. 

„Писма от Дядо Коледа“ на Дж.Р.Р.Толкин е на изд. Колибри, преводът е на Стела Джелепова.

И.


сряда, 21 декември 2016 г.

"Аз живях социализма", Георги Господинов



                         „АЗ ЖИВЯХ СОЦИАЛИЗМА, 171 лични истории“

Не знам как се е случило така, че съм пропуснала тази книга и съм се сдобила чак с второто ѝ издание. Както и сайта, в който са описани историите на обикновените хора за преживяванията им през социализма. Защото това е книга за моето минало. Онова, което съм заровила някъде дълбоко, заедно с всички онези спомени, които ме правят да съм това, което съм. Онова минало, в което е миризмата на манджа в детската градина, от която ми се повдигаше и която сутрин ме караше да изпитвам страх. В същото минало седя над купичката с недоизята храна, докато другите деца отдавна играят. Но в това минало имах и най-фантазните си игри, защото нямането помага на въображението. Тази книга е за миналото и на моите родители. Както и на техните родители. Социализмът е периода от живота ни, който е оставил най-пресния дълбок отпечатък, резултат от който ще носим дълги години напред. Четенето на тази книга е като сеанс по регресивна хипноза – изведнъж в главата ти нахлуват толкова спомени, някои изтласкани услужливо в дъното на паметта ти, а други просто забравени, но всички до един важни по някакъв начин. Не друго, а фактът, че книгата е сборник с истории от неизвестни и обикновени /в основната  си част/ хора, я прави толкова ценна. И толкова близка до всеки, живял поне първите си десетина години в този период. Защото можеш лесно да се разпознаеш. Да се асоциираш. Да си спомниш. 

Идеята за проекта „Аз живях социализма“ е на Диана Иванова, Георги Господинов, Калин Манолов, Румен Петров. Създаден е бил сайт, в който всеки човек е можел да изпраща своята лична история, свързана със социализма. От всички истории, без те да бъдат редактирани, е бил съставен този сборник, съставител на който  е Георги Господинов.
За съжаление, сайтът
spomeniteni.org, в който са били публикувани историите и който е в основата на книгата вече не съществува.
Искам да запомня книгата през някои мои лични истории, свързани със социализма.

Едната ми баба, която се казваше Милка,  беше шивачка. Тя, обаче, шиеше у дома си. Този факт аз като малка бях приела за даденост и за абсолютно нормален. Като онези неща, които ти се струват съвсем естествени, докато някой не ти обърне внимание на обратното. Всяко лято аз ѝ ходех на гости в гр.Михаѝловград /днешен Монтана/. Много често тя ме водеше из центъра, обличайки ми най-хубавите дрехи. А аз имах хубави дрехи, защото тя ми ги шиеше и те винаги бяха различни от онази безлична конфекция, с която бяха облечени всички останали деца. Един ден, на една такава разходка си спомням, че една леличка ме попита баба какво прави. И аз съвсем естествено ѝ отговорих, че си седи в къщи и шие дрехи. Баба се смути нещо, заприказваха се двете, а като си тръгнахме, ми каза повече никога да не казвам какво работи и още по-малко къде точно го работи. Предупреди ме да пазя в тайна, че шие „на частно“ и да казвам, че шие „ей така за приятелки само“, защото може да си има неприятности. Аз не разбрах нищо, защото в моите очи баба не правеше нищо нередно, но тази „тайна“ ме изпълни с чувство за безпокойство.

Същата ми баба имаше един супер дебел Neckermann, изпълнен с най-красивите неща – дрехи, играчки, стоки за дома. Всеки следобед баба си лягаше за час и половина. Тогава трябваше да пазя тишина и през този час и половина аз живеех в друг свят – онзи на красивите стоки от некермана. Представях си как съм облчена с такива дрехи, къде съм и какво правя. Играех наум с играчките. Особено ме впечатляваха куклите – бебетата и барбитата. На второ място бяха леготата и коснтрукторите. За този час и половина аз успявах да разгледам абсолютно целия некерман, даже нещата, които изобщо не ми бяха интересни и да си поиграя вътре в него. Това мое често бягство от действителността беше лишило списанието от корицата и няколко страници, неустояли на припряното отгръщане. Некерманът също беше тайна.

Другата ми баба, на която съм кръстена- Иванка, беше учителка по руски език. Още от малка знаех руски песнички и стихотворения. Тя ми е разказвала една история – била съм ѝ на гости, съвсем малка, току що проговорила напълно. През нощта тя чула нещо, станала и ме видяла да си седя в леглото и да си разказвам на руски едно стихче. Междудругото, помня го и досега „Тише мъйши, не шумите, кота Васка не будите! Вот проснйотся Васка кот, розобйот ваш горовод“/нямам руска клавиатура и изглежда малко смешно така/.
Тази ми баба ми направи и пищов за класното по руски за падежите, защото макар и да говорех чист език, без акцент, то беше на ниво интуиция и все не можех да обясня кой падеж къде е и защо. Но това е една друга история. С баба правехме за всяка Нова Година концерт-спектакъл, чийто сценарий беше нейно дело. Мисля, че в училище е отговаряла нещо за културно-масовата дейност, защото имаше богат опит и усет. Спомням си, че много се забавлявахме, докато репетирахме и после, когато го представяхме. Тя ми правеше сутрин кафе инка, което пиех заедно с нея с бисквитка и се чувствах голяма. После, когато пораснах, ме черпеше с ликьор собствено производство и си говорехме за мъже.

Едно от най-вълнуващите неща за мен като дете беше да минат цигани с гъдулка и мечка или маймунка пред блока. Винаги съжалявах, ако не съм долу и ги гледах дълго от балкона как разиграват своето представление. От мечката хем ме беше страх, хем ми беше интересно как танцува. Жал не съм изпитвала. Тя дойде по-късно. В онзи период циганинът с мечката беше част от магията на детството ми.
Имам ужасно много спомени от социализма. Някой приятни, други – страшни, а трети – смешни. Просто този период съвпадна с моето детство и в него имаше всичко. Много хора на моята възраст свързват детството си с безгрижието. Аз мисля, че това не може да е функция на социализма, такова трябва да е всяко едно детство. Когато пораснат децата ми, ще разбера дали съм права и силно се надявам да съм, защото иначе ще е страшно. Аз лично този период като че ли най-много го свързвам с патоса. Имаше патос във всичко и навсякъде. И най-дребните случки бяха завивани в този патос като паметник с чаршаф преди откриване, което всъшност правеше нещата комични. 

Книгата „Аз живях социализма, 171 лични истории“ е на изд. Жанет 45, а оформлението на корицата е на Надежда Олег Ляхова. Сега видях в сайта на издателството, че вече се продава четвърто издание. Това говори много за нуждата от такава книга.
Междудругото, точно в същия отровно оранжев цвят беше мокета в хола на двустайния апартамент, с който се сдобихме, след като живяхме няколко години 4-членно семейство в гарсониера.  Корицата е много добра. 

П.С. Приятна изненада бяха спомените на няколко приятели в книгата.
И.

събота, 5 ноември 2016 г.

"Ако това е любов", Михайло Пантич


Едно от нещата, които обичам, е когато ходя някъде извън България, да чета книги от автори, родени в страната, която ще посещавам. Или книги, писани за тази страна. Или поне героите да са свързани по някакъв начин с нея. А, ако успея да снимам книгата "на местна почва", е още по-добре.
Когато разбрах, че ми предстои пътуване в Белград, се замислих колко малко познавам писателите и поетите на съседките ни. Първосигнално се сетих за Бранислав Нушич, разбира се. Но исках да прочета нещо от съвременен автор, затова потърсих в библиотеката си и открих Михайло Пантич.
"Ако това е любов" е сборник с разкази, които описват болката от разминаването на представата с действителността. Любовта в случая не съществува в захаросания кино-модел, наложен ни от Запада, а е по-скоро несъстоятелна. Такава,  каквато може да сполети само хора, преживели диктаторски режим, бомбардировки и изкуствено класово разделение. От тези разкази разбирам за болките и комплексите на обикновения сърбин и той ми става много по-близък. Разбирам за историята от неговата гледна точка. Виждам колко е уязвим в неумението си да обича. Колко объркан остава след разделянето на изкуствено съшитите парчета на своята държава.
Стилът на писане на Пантич е балетристичен, но в него има една особена философска поетичност, а текстовете му са изпълнени с онова натрупано знание, което винаги доставя удоволствие, когато бъде разпознато. И в същото време разказите му нямат никаква маниерност и претенциозност. Удоволствие е да ги  четеш и да следиш историята,  докато вървиш по нишката на съдбата на героя. Има едно специфично чувство за хумор, което се изразява не толкова е самия текст, колкото в иронията на събитията и в този смисъл ми напомни на О'Хенри, без да има някаква прилика в стила на писане на двамата автори.
Определено е книга, която бих препоръчала. 
Не успях да намеря подходящо място да снимам книгата в Сърбия, затова купих пирони и ѝ направих инсценирана фотосесия. Но поне я разходих до Белград и я прочетох, докато бях там.
"Ако това е любов" на Михайло Пантич е на изд. Колибри и за съжаление в сайта им пише, че е изчерпана, но може да се намери в библиотеките, предполагам. Преводач е Русанка Ляпова, а корицата е на Стефан Касъров. Част е от една моя много любима поредица - съвременна европейска проза.

Ето и малко цитати от книгата :

"Да, в събота сутринта, докато се приготвях, през огледалото, окончателно се убедих: всичките ми бивши любови, а те не бяха бог знае колко, бяха илюзии за любов."

"Естествено не се казваше Горяна Потокар. Измислих това име, кой знае защо го измислих, може би защото не звучи зле, впрочем тя със сигурност бе най-готиното парче, което в онези години можеше да се види в тази част на града, ако Нови Белград е изобщо град, ако не е черно привидение, черно като абаноса на африканските маски, които колекционираше бащата на Горяна, консулът, човекът, който дърпаше конците в държавите, чиито очертания дори и днес не мога да различа на картата. Винаги съм бил слаб по география, по ориентиране в пространството, лявото си е винаги ляво, когато го гледаме отдясно, но преминем ли на лявата страна, тогава ляво става онова, което допреди малко е било дясно, мисля, че шамарът отчасти допринесе за това объркване.
.......................................................................................
Вкиснат, а това е само евфемизъм за  отчаянието, което изпитвах, стигнах до бензиностанцията на улица "Кенеди". Неоновото улично осветление, току-що запалено, придаваше на хората вид на болни, улицата се превърна в двор на огромен санаториум, специалния санаториум, наречен Нови Белград. През онази пролет, както и през следващите тук, всички крачехме като луди, като смъртно болни. Обективно всички сме смъртно болни, само че един за по-дълго, а друг за по-кратко време. Така е, откак се помня, непрекъснато препускаме в здрача нанякъде, полудели, преди да се заврем в своите новобелградски кутийки, преди да се разтворим в гъстата меласа на нощта, черна  като, отново не намирам по-добро сравнение, като, като,  като черните абаносови маски на консула."

"Обикновено се разхождахме по кея край хотел "Югославия". Да, накрая от тази държава остана само името на порутения белградски хотел."

"Не казах нищо. Все още бях онемял от онези нейни думи. Доколкото си спомням, успях единствено да смотолевя, че идвам веднага. И когато най-накрая се срещнахме, изведнъж открих, че съществувам на този свят само колкото е минимално необходимо, за да дишам и да ям, а през останалото време в мислите си съм някъде другаде."



четвъртък, 13 октомври 2016 г.

„Сенки на еднорог“, Ракел Мартинес



Когато разбрах, че ще пътувам до Испания, романтичката в мен се обади и ми каза, че трябва да си взема за четене книга, писана от испанец. Каза ми също така, че ще е много добре, ако ѝ намеря подходящ фон и я снимам. Обичам символиките и когато не ги намирам, ги създавам сама. Нямах търпение да посетя любимия си испански град, Севиля, а когато си намерих в библиотеката книга, писана от Ракел Мартинес  от Севиля, нещата се наредиха по онзи начин, който обичам. Нищо, че действието всъщност се развива с Мадрид. 
„Сенки на еднорог“ е красиво написана книга за болката от раздялата, за непримирението с несправедливостите, за тъгата по родното място, за приемането на страшната диагноза. За всеки човек. За всичко онова, което може да бушува като емоция в гърдите ни.
Понякога си мислим, че държим патента за носталгията на емирганта, но не е така. Същата болка в стомаха изпитват и хората от всички останали държави, напуснали родните си места. В конкретния случай аржентинци и мексиканец.
Накратко в историята се разказва за Клаудия, която напуска Аржентина и се премества в Испания, родната ѝ страна, за да сглоби наново живота си. Работила като  журналист, несъгласна да прикрие истината за нередностите в държавата зад лъскави думи, целящи да привлекат туристите. Бивш самоубиец, неуспяла да излезе без травми от една мъчителна връзка, Клаудия бяга от себе си,за да намери себе си. Работата в бар „Еднорог“ я среща с Едгар, който също като нея бяга от миналото си в Мексико. Нещата, които се случват на Едгар в родната му страна толкова се доближават до абсурдите, които се случват тук, при нас, че на моменти е плашещо. Децата на собствениците на големи корпорации или наркобосове, които имат позиции във властта, са нагли и безскрупулни. Те са чистото зло, срещу което не можем да се борим. Но Едгар опитва.  И понася последиците от своя опит. А после бяга от тези последици в Мадрид, където  среща Калудия и търси спасение в образа на дъното на мескала.


Фантазия или реален образ е еднорога? Има ли сянка? Може би ние живеем в нея....или може би в тъмнината се спотайват онези наши страхове, от които бягаме и които ще ни напуснат само, ако се изправим срещу тях? А може би точно в сянката на еднорога ще намерим смисъла да продължим напред?

Ракел Мартинес е изключителен разказвач. По един много нежен и поетичен начин тя поставя сериозни проблеми и колкото и парадоксално да звучи, усещането след прочита на „Сенки на еднорог“ е сякаш товар е паднал от раменете ти. Обичам да чета красиво заплетени думи, разплитането на които да ме води през историята. А тази книга от самото начало ме заинтригува : „Тя пристигна в Мадрид с два нови телефонни номера в тефтерче, пълно със следи от миналото.“

Не успях да снимам книгата в Севиля. Романтичката в мен не беше преценила, че желанието ми да се върна в този град по най-правилния начин включва цветна рокля, обувки на токчета и малка чантичка, плюс големия фотоапарат, който нкося навсякъде със себе си. И никъде по мен нямаше място за книгата. Трябваше да избирам дали аз да съм на фона на мавританските шарки или тя. Тя отстъпи, защото по себе си имаше достатъчно от този стил. Все пак ѝ направих една снимка на фона на испанските плочки в Коста да ла Луз, на 100км от Севиля.


„Сенки на еднорог“ на Ракел Мартинес е на изд. „Прозорец“, в превод на Мария Пачкова, а корицата, която е великолепна е на София Димитрова. Всъщност, точно заради дизайна купих книгата и

очакванията ми се оправдаха напълно.



И.



Ето и малко цитати от книгата:

„Печеното доби вкус на помирение и сътрапезниците ѝ не се оказаха точно такива, каквито тя си ги бе представяла.“
„Беше толкова рано, че Клаудия успя да се доближи до слънцето, без да пострада.“
„Тя погледна облаците – май още щеше да вали. Летаргията на мадридското лято можеше да приеме разни имена, но никога безнадеждност.“
„- А не смяташ ли да се върнеш при местата от детството си?
Марко я погледна, като поизкриви подигравателната си усмивка, показвайки, че за този въпрос си има отрепетиран отгвор.
-          Четох в една книга, че връщането е невъзможно – пейзажите няма да бъдат същите. Освен това ние трябва да сме там, където са и трудът, и парите. Но ти не ми обръщай много-много  внимание, аз вече съм забравил важните неща. Ние ги знаем по рождение, а с възрастта ги забравяме.“

„Беше изтощена от липсата на кът, в който да води ежедневен разговор със себе си.“
„Шеметът издаваше звук, който тя много добре познаваше. Той беше враг, с когото делеше леглото си, съюзник на страха от живота, приятел, който напомняше за истини в неподходящи моменти. Беше неудобен, но крайно необходим. Затова тя не поиска да крещи, а остави самотата да се превърне в жизнено състояние, изключващо каквито и да било нови възможности.“
„Има сгради, построени върху здрави колони, а понякога животът се държи само на тънка нишка. Но има и развалини на изпълнени с тържественост места и дървета, прорасли през тях, за да дишат. Човек не избира да живее сред развалини, но камъните често се срутват.“
„Той идваше от място край границата насред мексиканската пустиня, където парадоксите растяха с бодливи езици и булевардите не приканваха към мечтание. Обширно, сухо пространство, забравено от гамата на зеленото и увенчано с гол, завинаги тъжен хълм, който разкриваше възможността за близка планина.“
„Клаудия видя в тези думи хубаво място, на което да остане...“
„Когато светлините се разбиваха в земята, фактите нямаха собствено значение, защото единствено усмивката ѝ беше неговото спасение.“