сряда, 22 март 2023 г.

"Небето е навсякъде", Джанди Нелсън

 

          Посегнах към тази книга, защото прочетох, че е тийнейджърска, или в т.нар. стил young adult, минавайки по диагонал през резюмето накрая, в което като че ли ми се наби най-вече любовната история. И си казах „ок, малко разнообразие няма да ми навреди, имам нужда от нещо леко, което да не ми ангажира вниманието прекалено много“. Грешка! Тази книга ми подейства изключително силно, накара ме да сънувам странни сънища и изкара страхове, които имам, защото засяга тема, която стои като тих звяр в ъгъла на съзнанието ми и понякога без никакво предупреждение изскача и оголва зловещите си зъби. Дали, защото аз самата съм сестра? Дали, защото съм майка на две сестри? Вероятно и заради двете.

Основното за мен в сюжета не е любовната история между Лени и Джо. Или между Лени и Тоби. А пътя, който извървява тя, за да се справи с опустошителната скръб по загубата на по-голямата си сестра. Не че любовта не е важна в романа, напротив, особено, когато става дума за първата, истинската, разтърсващата те из основи и изпълваща целия ти живот любов. Разбира се, всичко в книгата се върти около нея. Но най-важната нишка си остава скръбта и различния начин, по който я приема всеки един от близките на починалата сестра.
Ето малко за сюжета : Лени е по-малката сестра на Бейли (впрочем цялото име на Лени е Ленън, кръстена на Джон Ленън, защото майка ѝ е била хипи ), която свири на кларинет и е влюбена в романа „Брулени хълмове“, пише стихове на различни листчета, бележки, празни чаши и всевъзмжони места за писане, които разпилява навсякъде около себе си. Бейли е сестрата, която мечтае да стане актриса, талантлива е, репетира Жулиета и един ден просто така сърцето ѝ спира. Тоби е годеникът на Бейли, наполовина каубой, наполовина скейтър. Джо е новото момче в училище, също кларинетист, наполовина французин и живял дълго време в страната на тази половина. Разбира се, тук има нещо като любовен триъгълник. Бабчето е бабата на Лени и Бейли, която ги е отгледала, великолепна градинарка, която се разтоварва, рисувайки един и същ сюжет в зелено – жена, наполовина марсианка, наполовина русалка. Майката на Лени и Бейли отсъства, оставила ги е като малки и е заминала някъде, оправдана от Бабчето с непокорния си дух, който не може да стои на едно място. Това е другата нишка на тъга и празнота, с която Лени трябва да се справи. Биг е синът на Бабчето, чичото, който се жени почти всяка година, непоправим романтик, опиянен от джойнтове и висене по клоните на дърветата.
Както вече писах, в основата на книгата е идеята как минаваме през такова неочаквано, неоправдано събитие като смъртта на много, много любим човек. Всеки един от героите на романа, с изключение на Джо, който не е познавал Бейли, се справя по различен начин с тази скръб. Не знам доколко „справя“е точ1ния глагол, защото както се казва в книгата „скръбта остава завинаги“. Ти просто се научваш как да живееш с нея, защото няма как да спреш да скърбиш за човек, когото обичаш. И все пак може ли любовта да помогне на човек да живее с мъката си? Да. Защото и самата мъка е продиктувана от любов.

Романът е написан много поетично, нежно, успява да достигне и до най-вътрешните ъгълчета на сърцето и да го докосне, не само защото засяга чувствителна тема. Просто е добър. И определено не бих го сложила само в категорията „тийнейджърски романи“.

„Небето е навсякъде“ на Джанди Нелсън е на изд. Прозорец, в превод на Александър Маринов, а корицата е на Ирина Македонска.

И.

 

„-Предполагам, че вече съм будна. Това навярно е хубаво, но не е толкова просто…Вече знам, че най-лошото може да се случи всеки момент.
Джо кимва, сякаш приказките ми имат смисъл. Изпитвам облекчение, макар че нямам представа какво съм казала току-що. Обаче знам какво имах предвид Имах предвид, че сега знам колко близо е смъртта. И че дебне. А кому е нужно да знае подобно нещо? Кому е нужно да знае, че от края ни дели един нехаен дъх? Че човекът, когото обича от когото се нуждае най-много от всичко, може да изчезне завинаги ей така?
- Но знанието, че най-лошото може да се случи всеки момент, не означава ли също, че и най-хубавото може да се случи всеки момент?“

 

„Понякога трябва да минеш през трудностите по своя собствен хаотичен начин.“

 

„Как се свиква с това никой да не ти казва „Джон Ленън“? Или да не те кара да вярваш, че небето започва в краката ти? Или да не се държи като идиот, за да кажеш quel idiot? Как се свиква с отсъствието на момчето, което те превръща в светлина?“

 

„Внезапно проумявам нещо.
Сестра ми ще умира отново и отново до края на живота ми. Скръбта остава завинаги. Не изчезва; става част от човека, от всяка негова стъпка, от всеки негов дъх. Никога няма да престана да скърбя за Бейли, защото никога няма да престана да я обичам. Това е положението. Скръбта и любовта са взаимносвързани, човек не може да има едното без другото. Мога единствено да я обичам, да обичам света и да я почета, като живея дръзко, с дух и с радост.“

 

„Колко тежко е усилието да се поддадеш не на тъгата по изгубеното, а на радостта от изживяното.“


сряда, 10 ноември 2021 г.

„Писма от тъмния вилает“, Джевад Карахасан


 

Тази книга, макар и написана доста увлекателно, не ми беше лесна за четене. Самата тематика не предполага един лек прочит, защото темата „Босна“ няма как да е лека. И друг път съм си давала сметка, че независимо от факта, че живеем на един полуостров, ние твърде малко знаем едни за други. Някак си като че ли взорът ни е все по на изток или все по на запад, но никога наоколо. Като че ли проблемите на съседите ни не ни засягат толкова пряко. Или може би това е политическа стратегия на принципа „разделяй и владей“, защото, ако ние съчувстваме на съседите си, страдаме заедно с тях, бихме могли да обединим усилия и да станем една могъща сила, а от това никой няма полза.
„Писма от тъмния вилает“ е книга-мозайка, каквато е и Босна в представите на автора. 5 разказа на границата между съня и реалността, които пресъздават онази тъмнина, от която бягаш с тежки крачки, но никога не успяваш да се откъснеш от нея. Босна е държава, събрала в себе си толкова различни култури, етноси, вярвания и въпреки всичко успяла да запази своята крехка идентичност, преди войната да опустоши всичко и да разпръсне хилядите парчета цветна мозайка, които после никога вече не пасват правилно на местата си. Не съм знаела, че за Босна се използва израза „тъмен виалет“, но това е със сигурност най-точния начин да се опише тази толкова цветна, но и пълна с мрачни тайни страна.

Джевад Карахасан напуска Босна в разгара на конфликта и тази книга е неговият опит да си я спомни такава, каквато е била. Или да я измисли такава, каквато е трябвало да бъде. Защото силата на мирните отношения се измерва със степента на възможност те да бъдат запазени. А, когато всичко рухне, понякога разбираш, че всъщност никога не е било здраво. Изглеждало е като стабилна основа, а се е оказало тънък лед. Тази книга се чете трудно, но си заслужава времето.  
„Писма от тъмния виалет“ на Джевад Карахасан е на изд. Парадокс, в превод на Паола Иванова, а корицата е на Дамян Дамянов.

 И.



„Човек може да се отвърне от хората и света дори тогава, когато вече не може да се отвърне от себе си.“

 

„Все си повтарял, че ето тази вечер ще го каже на Весна и ще се опита да не я остави с грешно впечатление. Но всички изводи, направени през деня, изчезвали щом вечер вдигнел слушалката, разговорът поемал в съвсем друга, различна от предварително начертаната от него, посока в мига, когато чуел гласа ѝ в слушалката. Затова човек трябва да държи на това, което предварително си е намислил да каже. Защото после думите на другия или нашите собствени така ни увличат, че всъщност човек започва да се обвързва неразривно със собствените си изречени думи и забравя предварително намисленото.“

 

„Проблемът е когато миналото ти не е такова, каквото го помниш.“

„Позната ви е изненадата на внезапното припомняне, когато от кладенеца на паметта изниква с пълна сила някакъв отдавна забравен спомен, пълен с аромати, образи цветове, атмосфера. Появява се така осезаемо, че отново ви превръща в човека, който сте били някога. Усещате, че преживяването не е истинско само по това, че този толкова важен за вас момент скоро отново ще бъде забравен.“

 

„Времето е живот, драги мой стари приятелю. Като ти изтече времето, изтекъл ти е и животът – твоят истински живот е само оня, който е бил изпълнен с време, придало му някакъв облик.“

 

„В болката всички сме равни и затова се разбираме без приказки.“

 

 

сряда, 25 август 2021 г.

"Кривата на щастието", Иво Иванов


 

На 17 юли 1967 година фотографът Роко Морабито пътува по работа по 26-та улица през Джаксънвил с автомобила си. Още на отиване той забелязва работниците от местната електрическа компания, които извършват някаква рутинна поддръжка на стълбове за комунални услуги. На връщане Роко Морабито решава да спре, за да направи няколко кадъра, тъй като му харесва светлината. Докато взима фотоапарата от колата си, чува писък и обръщайки се вижда увисналото на стълба тяло на единият работник. Докато изпълнява служебните си задължения, Рандъл Чампиън случайно докосва жицата с високо напрежение, по която текат 4000 волта ток. За части от секундата тялото му е изхвърлено и увисва на обезопасителните колани, а сърцето му спира. Неговият колега, Джей Ди Томпсън се втурва към него и съвсем инстинктивно впива устни в устните на Чампиън, за да му направи изкуствено дишане и да вкара малко въздух в дробовете му.  Той прави това, докато сърцето на колегата му бавно не започва отново да бие. През това време Роко Морабито звънва на спешния телефон, за да повика бърза помощ, а докато чака, прави уникалната си снимка „Целувката на живота“, за която година по-късно получава награда Пулицър за фотография. Рандъл Чампиън е спасен и доживява до 64-годишна възраст.

„Кривата на щастието“ е книга, съставена от статиите на спортния журналист Иво Иванов, в която има над 70 подобни вдъхновяващи истории. Истории, които могат да те накарат да настръхнеш. Истории, които задават въпроси. Или дават отговори. Истории, които ще те вдъхновят, ще те разплачат, ще те разгневят, ще те смирят. Това е книга, от първия ред на която усещаш малки тръпки по цялото си тяло и това усещане те държи през цялото време. Заради историите в нея, но най-вече заради майсторството на нейния автор. Защото Иво Иванов не е просто един спортен журналист, който предава спортни събития, а истински вдъхновяващ писател, който завърта историята около теб така, че отвъд спорта намираш много повече. Намираш истини за живота и разбираш, че думите могат много повече от това да разкажат една история. Думите могат да променят съдби.
Защото, например в един разказ за човек, роден с ощетено тяло под формата на увреждане, но пък с пълна със сила душа и воля, които в пъти компенсират липсите, можеш да намериш толкова вдъхновение, че това да стане твоят личен лост за промяна.
Нека сега се върнем за историята за „Целувката на живота“. Защо започнах ревюто за книгата с тази фотография? Защото животът на пръв поглед е низ от случайности, събрани по едно и също време на едно и също място. Но само на пръв поглед. Всъщност той е низ от неслучайни събития, които идват при нас в точно определен момент, за да свършат точно определена работа. Ако Роко Морабито не беше пътувал по 26-та улица, нямаше да види техниците. Ако на връщане, той не беше решил да спре, нямаше да стане свидетел на съдбоносна история. Ако не я беше заснел, светът нямаше никога да узнае за силата на любовта над смъртта. Защото, ако Джей Ди Томпсън не обичаше живота толкова силно и хората като цяло, нямаше да се втурне да помага на своя колега. И, ако Иво Иванов не беше толкова добър майстор на историите, ние никога нямаше да разберем за тях и да почерпим сили и вдъхновение.

На корицата е написано „книги, които вдъхновяват“. „Вдъхновяващ“, „вдъхновение“, „вдъхновява“ – това са най-често употребяваните думи в този текст и това изобщо не е случайно.
Защото те описват най-добре тази книга и аз наистина съм щастлива, че имах възможността да се докосна до нея и да прочета всичките тези над 70 истории.
„Кривата на щастието“ на Иво Иванов е на изд. Вакон.

И.



Това е фотографията на Роко Морабито, наречена "Целувката на живота"



„Животът е нестабилен, трепкащ пламък, който ни е подарен за малко или от Бога, или от капризната съдба. Той е най-ценното и необяснимо нещо, което притежаваме. И в краткото време, в което сме негови собственици, ни е дадена изключителната отговорност да решим какво да правим с него.“

 

„Състрадателност. Не ни е нужна, за да оцелеем. Няма да я намерите в учебника по биология. Няма да ви помогне да спечелите състезание или да направите много пари. Но по някакъв особен начин тя ни е необходима и ни прави хора. Състраданието няма очертания и тежест. То не идва отникъде, но ако му позволим, ще ни отведе навсякъде. „Състраданието е необяснима, чисто човешка характеристика, която ни е помогнала да се обособим като единствен по рода си вид в природата.“ Казал го е самият Дарвин.

 

„Пирамидата е привидно симплистична мотивационна система, но зад опростената ѝ структура се крие цял един свят. Тя е кредо на поведение и печеливш подход към всеки един от няколкото милиона моменти, от които се състои един човешки живот. Пирамидата на Уудън се крепи върху 15 изграждащи блока и комбинация от принципи. На върха на пирамидата педагогът поставя „състезателното величие“, което описва по следния начин: „да даваш най-доброто от себе си тогава, когато ситуацията го изисква. Ситуацията го изисква винаги!“ В основата на пирамидата са претенции към характера, които все по-често биват забравяни от днешните звезди: неща като целенасоченост, трудолюбие, лоялност и самоконтрол. Човек не може да се изкачи до върха, ако първо не е стъпил върху основата. С други думи, пирамидата не може да бъде обърната наопаки…

Стените на пирамидата се крепят и върху принципите на Уудън. Един от тях гласи: „ Стреми се да превърнеш всеки следващ ден в своя най-голям шедьовър.““


неделя, 9 май 2021 г.

„Нашите раздели“, Давид Фоенкинос


 

Това е книга, чието четене те оставя с едно доста мъчително усещане. Не, защото е написана скучно или не се чете приятно. Просто е мъчително да си свидетел на нелепите раздели на една двойка, която по всичко личи, че е създадена да бъде едно цяло. Чувстваш се малко неловко, както когато ставаш свидетел на семеен скандал на близки приятели. Това, което спасява неловкото усещане, е чувството за хумор на автора, с което е поднесена тази уж напълно тривиална история.
Това са Фриц и Алис. Те се срещат, после се разделят, после се събират, после пак се разделят и така няколко пъти. Причините са най-различни и с нищо не се отличават от причините за разделите на всяка една двойка. Родители, ревност, измяна, нелепа случайност. И Фриц, и Алис създават своите нови семейства, макар че и двамата усещат, че са пропуснали голямата си любов и новата им връзка е просто част от компромисната игра на „така се прави, защото така е прието“.
И най-ненадейно техните продължения - децата им, имат шанс да довършат историята на своите родители. А може би всъщност точно затова Алис и Фриц не са създали своето семейство, за да имат шанс техните деца да го направят.
Както вече казах, книгата е написана с много приятно чувство за хумор, чете се леко и освен неприятното усещане, че двама души се разминават, всъщност е оставя едно хубаво чувство за добре прекарано време. Особено приятна ми беше историята с вратовръзките.
„Нашите раздели“ на Давид Фоенкинос е на изд. Колибри, в превод на Георги Ангелов, а корицата е на Стефан Касъров.

И.

 

„Никога не трябва да се иска от една жена рационално обяснение за поведението ѝ.“

 

„Често в семейства с две деца се случва да търпят при едното онова, което не допускат при другото.“

 

„По-късно щях да разбера, че със сигурност не трябва да живееш сред думите, за да можеш да пишеш. За да пишеш, трябва да избягаш от тях.“

 

„Отидохме в ИКЕА и се скарахме в ИКЕА. Трябвало е в този огромен магазин да наемат брачен консултант. Защото, ако съществува място, където се разголва душата на семейството, то е именно там. Дори се питам дали всички тези мебели за сглобяване не са замислени да сеят любовни раздори. Почти съм сигурен, че основателят на ИКЕА е депресиран швед (което си е почти тавтология) без емоционален живот, открил начин да съсипва живота на другите. Студентите по социология би трябвало да ходят на стаж в тези магазини, ще намерят всичко, което им е необходимо.“

 

„Животът е твърде кратък, за да може да бъде живян с желанието да сме безупречни.“

 

„Странно, но докато търсех думи да я успокоя, самият аз се успокоих. Вероятно това би бил добър метод за справяне със страховете ни – винаги да имаме под ръка някой по-крехък.“

 

„Животът ни се състои от кръгове. От кръгове с въображаеми развития, от опити да повярваме, че целта не е изходната точка. Макар да е повече от очевидно, че се насочваме към началото, към праха.“

„Вярно, твърди се, че в началото нещата са леки: щастието би трябвало да се мери на кантар; би трябвало да претегляме любовите си, за да узнаем доколко са западнали.“

 

„Значи това било щастието, състояние на пълно задоволство. Обло, без никаква пукнатина. Може ли човек да е щастлив, без да изпитва пълно задоволство? Съществува ли момент, в който човек може да се чувства напълно нещо си? В деня на сватбата си реших, че прекомерното усърдие на редакторите на „Ларус“ трябва да има граници – има много думи, на които не следва да даваме определение. Щастието не може да бъде затворено някъде, то се изживява в безкрайното пространство.“

 

„Нерядко най-напред не успяваме там, където впоследствие ще успеем, и често дори тъкмо първоначалният неуспех обуславя последващия успех.“

 

„Много любов трябва, за да успееш да навлечеш костюма на съвременен супергерой, който се опитва да спаси от ежедневието ритъма на сърцето. Но ежедневието не е само машина за убиване на минутите.“

 

 

 

петък, 12 март 2021 г.

„Богът на дребните неща“, Арундати Рой

 


Отдавна не бях попадала на толкова ювелирно писане. Сякаш всеки детайл в тази книга е извайван с прецизността и вниманието на човек, който не приема нищо друго, освен съвършенството. Има такава изключителна образност в описанието на всяко малко действие или парче от тази история, събрани в една сложно оплетената житейска драма, че имаш усещането за потъване в съвсем друга вселена.
Тази книга има изключителния късмет да бъде преведена от Леда Милева. Дори не съм предполагала колко великолепен преводач е тази жена. Само ще кажа, че през цялото време, докато я четох, имах усещането, че „Богът на дребните неща“ е написана на български.
Да разкажеш сюжета на книгата е все едно да се опиташ да разплетеш цяла купчина от гердани с мъниста, които така оплетени правят една красива украса, но поотделно биха били постни и невзрачни. И то не, защото отделните сюжетни линии не са интересни, напротив – те са дълбоки и засягат изключително важни теми. Просто така описани съставят една сложна плетеница от малки образни вълшебства, които засядат в гърлото като твърди, непреглъщаеми бонбони още от самото начало на книгата и стоят там, за да слязат в стомаха като тъпа буца от болка, неразбиране и пустота и да не ти дадат да заспиш дълго, след като си затворил последната страница.
В тази книга ги има двуяйчните близнаци, Естапен и Рахел, които са една мисъл и едно тяло, има я и майка им Аму, която се разкъсва между дълга като родител и желанието като жена, има го Велута, роденият като параван, който не съответства на мястото си, има го братът на Аму, Чако, който е добър, но някак неадекватен към света, има я и Софи Мол, английската братовчедка с нейната майка Маргарет Кочама, които са на почит, но и са неразбрани едновременно, има ги и всичките индийски жени, като Беба Кочама, Мамачи, Кочу Мария, които ме объркаха в началото коя коя е, но накрая съчувствах по различен начин на всяка. Има истории за индийски касти, за преврати, за педофилия, за смърт, за домашно насилие, за самота, за любов. Има толкова много в тази книга, че е трудно да бъде поето на един път, трябват ти много взимания от нея, сякаш е побрала магията на Индия и по-специално на Айеменем, града в Керала, в който живеят християни на непоколебими касти и в който съжителстват обичаи и желание за промяна, странности и красиви, но жестоки истории. И, разбира се, Богът на дребните неща, онзи Бог, който събира в себе си всеки малък детайл, който играе голяма роля в историята. В която никой не е виновен и никой не е невинен.
Няма да преувелича, ако кажа, че това е най-въздействащата книга, която съм чела напоследък. Толкова силно и красиво написана, че ми се иска веднага да започна да я чета отново.
„Богът на дребните неща“ на Арундати Рой е на изд. Жанет 45, от поредицата „Отвъд“, в превод на Леда Милева, а снимката на корицата е на Прадип Кришен.

И.




„Странно е, че понякога споменът за смъртта живее много по-дълго от спомена за живота, който тя е прекъснала.“

„Той се вбесяваше, защото не знаеше какво означава този поглед. Обясняваше си го като нещо между безразличието и отчаянието. Не знаеше, че по света има места, като страната, откъдето беше дошла Рахел, където различни видове отчаяние се борят за първенство. И че личното отчаяние  никога не е достатъчно отчайващо. Че нещо особено се случва, когато личното объркване се отбие в крайпътния параклис на огромното, яростно, кръжащо, движещо се, нелепо, налудничаво, невъзможно социално объркване на една нация.“

                                                                                        

Тя живее живота си отзад напред, помисли си Рахел.
Това наблюдение беше съвсем уместно. Беба Кочама наистина бе живяла живота си отзад напред. Като млада се бе отказала от материалния свят, като старица, се бе обърнала към него. Беше го прегърнала и той отговаряше на прегръдката ѝ.“

 

„Чако каза на близнаците, че макар да му било неприятно да го признае, всъщност те всички били англофили. Семейство от англофили. Насочени в погрешна посока. Хванати в капан вън от собствената им история, неспособни да се върнат назад по своите стъпки, защото следите от стъпките им са били пометени. Обясни им, че историята е като стара къща през нощта. На която всички лампи са запалени. А в нея стоят предците и си шепнат.“

 

„…Според Рахел странното с римските войници, нарисувани в комиксите, беше, че те полагат големи грижи за ризниците и шлемовете си, а оставят краката си голи. В това нямаше никакъв смисъл. По отношение на времето и изобщо.“

 

„Има големи мечти и малки мечти. „Голям човек е Лалтейн сахиб, Малък Човек е Момбати“. Така се произнасяше за мечтите един стар кули от Бихар, който посрещаше на железопътната гара туристическата група от училището на Еста (неизменно, година след година).
Голям Човек е Фенерът. Малък Човек е Лоената свещ.“

„Дъщеричката му миришеше на мляко и урина. Чако се чудеше как едно тъй малко и неоформено същество, още неясно на кого прилича, може така властно да привлича вниманието, да възбужда любовта и да контролира здравия разум на възрастен човек.“

 

„- Ако си щастлив насън, Аму, това брои ли се? – попита Еста.
- Кое да се брои?
- Щастието – то брои ли се?
   Тя знаеше точно какво иска да каже синът ѝ, чиято букла на алаброса се беше развалила.
   Защото наистина само това, което се брои, има значение.
   Простата, непоклатима мъдрост на децата.
   Ако насън ядеш риба, това брои ли се? Значи ли, че си ял риба?“

 

„Нелогично е да се очаква човек да помни нещо, което дори не знае, че се е случило.“

„Докато стоеше облегната на вратата в мрака, Аму усети, че сънят ѝ, следобедният ѝ кошмар се раздвижва в нея като водна гънка, която се надига от океана и образува вълна. Веселият еднорък човек със сол по кожата и рамото, което свършваше рязко като скален ръб, се появи иззад сенките да осеяния с начупени стъклени шишета плаж и тръгна към нея.
Кой беше той?
Кой би могъл да бъде?
Богът на Загубата.
Богът на Дребните Неща.
Богът с Настръхналата кожа и Внезапните Усмивки.
Той не можеше да прави две неща едновременно.
Ако я докосваше, не можеше да ѝ говори, ако я любеше, не можеше да си тръгне, ако говореше, не можеше да слуша, ако се биеше, не можеше да победи
.
Аму копнееше за него. Болееше за него с цялото си същество.
Тя се върна на трапезата.“


неделя, 28 февруари 2021 г.

„800 километра диалог с тази част от нас, която знае всичко“, Емилия Илиева-Крайнова

 

Имах удоволствието да присъствам на премиерата на тази книга, откъдето са и снимките. Познавам Емилия Илиева-Крайнова повече виртуално, отколкото реално. Макар да сме се запознали първо на живо. Допада ми начина ѝ на мислене и светоусещане, както и живота, който води. Или поне онази част от него, която виждам във fb. Но ми отне повече от три години, за да разгърна и прочета книгата ѝ, написана по време на пътя Камино, който тя е извървяла заедно със съпруга си. Малко по-малко, отколкото на нея ѝ е отнело да се върне към книгата и да я издаде, защото между написването и издаването стоят едни четири години на лична трагедия, преодоляване и търсене на смисъла отново.
Със сигурност това не е единствената книга, посветена на пътя Камино, но е единствената, която аз съм чела. И е книга, която ме впечатли с това, че е изключително честна, разголваща дори, смела и без опит да захароса това тежко на моменти преживяване. Както и без претенцията да идеализира – нито Пътя, нито пътуващия по него.
Това са нахвърляни и в последствие систематизирани разсъждения за онова, което се случва в нас и с нас, по време на едно такова предизвикателно изпитание, като извървяването пеша на пътя на поклонниците. Като преподавател по ненасилствена комуникация, Емилия поставя и много въпроси за саморефлексия, които могат да бъдат полезни, дори и да не вървиш по физическия път до Катедралата на Сантяго. Всъщност, това е книга за Пътя. Онзи път, който всеки един от нас върви, независимо от географските измерения. Пътят, който ни променя и ни дава възможност да се развиваме, ако не се отказваме да правим ежедневно своите малки крачки напред. В този смисъл вървенето по който и да е физически път може да даде същото и не е нужно да  ходиш до Камино де Сантяго, за да достигнеш до вътрешните си истини. Но понякога помага да се откъснеш от цялото си ежедневие и да поставиш точни граници на предизвикателството, както и да обмениш енергия с останалите търсещи по Пътя.
Любопитното е, че Емилия води своите записки на английски и първото издание на книгата е именно на английски, а на български има преводач, който е различен от автора ѝ – Емилия Ханджийска. Друго любопитно е заглавието на книгата. На английски то е „Walking to love“, което е труднопреводимо еднозначно на български, но на мен много повече ми допада от това дълго „800 километра диалог с тази част от нас, която знае всичко“.
По-голямата част от снимките в книгата са на съпруга на Емилия Илиева-Крайнова, Вишан Крайнов.

И.



„По пътя срещате дадени хора само веднъж, на други се натъквате неколкократно, но никога не знаете кога ще е последната ви среща. Затова на срещите трябва да се гледа като на чаши пълни с вино, изпивани до дъно след шумна наздравица. Дори никога повече да не срещнете тези хора, ще знаете, че няма за какво да съжалявате. И на живота трябва да се гледа така. Да даваме най-доброто от себе си всеки път когато срещнем някого, защото никога не знаем дали пътищата ни ще се пресекат отново.“

 

„Повелите на Пътя са три:
- Не се сравнявай с другите – съсредоточи се върху собствения си ритъм;
- Преодолявай самосъжалението и избирай само това, което ти дава сила;
- Продължавай да вървиш – ще стигнеш целта си само при условие, че не спираш.“

 

„Всички знаем, че няма лесен повик. Нищо не е толкова лесно, колкото би ни се искало. Обикновено, когато се изправим пред някаква трудност, желанието ни се изпарява. То има силата да ни кара да повярваме, че можем да постигнем целта си, но енергията му е най-концентрирана в началото. Носи ни достатъчно увереност, че да се осмеляваме да мечтаем и да предприемаме първата крачка – нищо велико не може да се случи без него. Щом започне процесът обаче и след като целта му е постигната, желанието отстъпва и само инатът може да ни изведе до търсения резултат  (впрочем, волята е противоположна по смисъл на желанието).“

 

„Вървейки по Пътя, не можете да се загубите, но можете да загубите образа на човека, за когото сте се смятали. Ходенето ви поддържа някак прагматичен. Ако продължавате достатъчно дълго, то ще ви извиси до състояние на разкриване на един по-голям Аз и един по-необятен източник на енергия от тялото.“

 

„Колкото повече си признаваме колко крехки сме всъщност, толкова по-силни ставаме. Да осъзнаеш ограниченията си не означава да се изправиш пред задънена улица. Смирението се ражда от ограниченията ни и също така служи като врата към нещо по-голямо, което – макар и неизвестно към момента и неназовимо впоследствие, е буквално величествено преживяване.“

 




петък, 26 февруари 2021 г.

"Последният китайски готвач', Никол Монес

 

Тази книга така ме погълна, че не можех да я оставя, но затова пък тя ме остави в състояние на неутолим глад. Дадох си сметка колко прозаичен е начина, по който приемам храната в тялото си.
И също разбрах колко малко знам за Китай, за китайската философия на приемане на живота, за историята на тази необятна държава.
Изключително интересно написана, с фабула, която преплита личната история на една американка, един полукитаец-полуамериканец, наследник на велика готварска фамилия, историята на Китай, философията на храната и превода (а всъщност измислен от авторката) древен ръкопис за последния китайски готвач. Дори не съм подозирала колко многопластово може да е отношението към ястията, които се сервират на една маса. Като човек, който яде, за да поддържа жизнените си функции, разбирам каква красота изпускам, като не отдавам онова философско-историческо и емоционално значение на яденето, което за китайците е много повече от нещо прилично на вкус, сервирано в купичка или чиния.
Историята среща Маги, загубила мъжа си при трагичен инцидент и Сам, израснал в Щатите, който се завръща в Китай, за да отвори ресторант. Маги заминава за Пекин по лични причини, свързани с починалия ѝ мъж и тъй като по професия е кулинарен журналист, получава задачата да напише статия за него. В Китай Маги разбира колко дълбок и пълен със символи и история е светът на храната, докато опознава Сам, който се явява на национално състезание по готварство. А заедно с тях читателят бива потопен в един свят, пълен с много повече от готвене и ядене. Свят, в който определено ястие се свързва с определена историческа случка.  Свят, в който се обяснява начина, по който трябва да усещаме всяка хапка, ако тя е приготвена по правилния начин. Свят на перфекционизъм по отношение на поредността и готвенето на ястията. Свят на тайни рецепти, предавани от майстори на ученици. Маги, от своя страна се потапя в този свят на чувствени гастрономически изживявания, за да заглуши болката от откритието, че мъжът ѝ е водил двойнствен живот и тя не го е познавала достатъчно.
Самата авторка е живяла в Китай, имала е бизнес с тази страна, ползвала е съветници и е правила сериозни проучвания на темите, по които пише. Което прави книгата още по-интересна, защото умело смесва като китайски оризови спагети достоверната информация и фантазията и така ни поднася едно ястие, пълно с ароматни подправки от малките интригуващи събития в историята.
И, макар самата фабула да не е нещо невиждано досега и финалът да е предсказуем, за мен беше изключително интересна тази книга, най-вече заради дълбочината, в която е представен един толкова непознат за мен свят.

„Последният китайски готвач“ на Никол Монес е на изд. Gourmet publishing, в превод на Петя Петкова, а корицата е на Елена Негриева.

И.

 

„Истинското съвършенство на храната е учудващо скромно нещо. Така е правилно. В скромността ще намериш онова, което търсиш.“


„-….Лекуваш ме от скръб?
- Не – настоя той. – Готвя за теб. Има разлика.
Маги се опита да овладее бурните си емоции. Нямаше да се разплаче пред него.
- Може би първо трябваше да ме попиташ – каза му.
- Така ли?
- Малко ми е трудно.
- Ами, съжалявам за това. Прости ми. Ти си американка и трябваше да го взема предвид. Тук така ни учат – да познаваме ядящия, да го разбираме и да готвим съобразно това. Нахрани тялото, но това е само началото. Освен това трябва да нахраниш съзнанието и душата.“

„Връзката на готвенето е като семейната. Подкрепянето на душата, естествено, е част от нея.“

 

„…Така се правеха нещата в китайския свят. Винаги е било така. Можеш да направиш услуга във вид на великолепно ядене и да искаш в замяна услуга.“

 

„Почти всичко може да бъде възстановено и изследвано чрез храната. В действителност великият обяд или вечеря винаги успяват да почетат цивилизацията на нива отвъд очевидното.“

 

„Яденето е едва началото на кухнята! Едва началото! Слушай. Вкусът, текстурата, ароматът и цялото удоволствие – това не е нищо повече от портала. Истински великото готварство отива отвъд това, за да завладее ума и духа – да отразява изкуството, природата, философията. Да поддържа ума и да повдигне духа на мейшъдзя. Никога не готви храна просто за да бъде ядена, племеннико!“

„…Но това е изтънчено ястие! Финесът е най-важното нещо, а не върховете на вкуса. Всичко трябва да бъде интелигентно представено. Всеки вкус трябва да е игра на текстурата, докато всяка текстура загатва за вкус. Това не може да се постигне с крайности. Пикантното, ароматното, лютото не трябва да присъстват.“

 

„- Можеш да готвиш семпло, но никога грубо. Винаги вярвай в интелигентността на ядящия. Винаги го възнаграждавай с финес.“

 

„- Някога искала ли си нещо толкова силно, че да се страхуваш да си позволиш да го имаш?
- Като любовта – внезапно рече тя и ѝ се прищя да не го бе казвала. Преглътна. – Като да си влюбен.
- Да. – бавно изрече той. – Точно така. – Той прехвърли ребрата в нова купа, изми си ръцете и наново върза косата си на тила. – Както желанието е толкова силно, че знаеш, че никога няма да си простиш, ако се провалиш. Затова се възпираш. – Изми зелен лук и го наряза на кръгчета. – Но се събуждаш един ден и осъзнаваш, че не го ли направиш сега, то ще ти се изплъзне завинаги.“

 

„С времето Кари разбра, че Китай позволява на човек да създаде себе си отново, из основи.“

 

„За някои неща не може да си против, нито да не си против. Те просто са факт.“

 

„Най-хубавата храна може да се приготви с най-простите съставки.“

 

„Имаше и друго ниво, което тя разбра, едва след като видя Сам да поднася угощението си. Освен че свързваше хората един с друг, храната беше посредникът между китайците и тяхната култура. С препратки към изкуството и постиженията на цивилизацията тя свързваше ядящия с душата му.“

 

„….Защото често в Китай да си сред тълпа означава да си сам.“

 

 Когато моят учител изпращаше недокоснатите си ястия от огромните императорски угощения на семействата на принцовете и главните чиновници, той ги приготвяше като вечери и обеди за осем души в лакирани кутии. Никога по друг начин. Винаги за осем души. Върховната точка на всяко ядене никога не е самата храна, учеше ни той, а актът на споделянето ѝ.“

 

„- Какво приготвяш?
- Оризова каша. Най-простата храна, най-обикновената. Но е нужна грижа. Като в любовта.“